Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права...
чл. 1 Всеобща декларация за правата на човека
Човекът е раздвоен между духовното начало и социалната предметност, между идеала и съществуващото, между природата си на индивидуалност и социално същество. Устремен към абсолютното и доброто, но същевременно прикован към реално-практическото, със самочувствие на
най-съвършено творение на природата, той изпитва потребност да намери смисъла на нещата, да разкрие загадките на битието и на собствената
си природа.
\\"Човекът е мяра на всички неща\\" казва древният мислител и мъдро достига до същността на проблема на правата на човека. A както отбелязва Ст. Мил, главното не е какво вършат хората, а какво са те.
Това, което им дава характера на личност, е властта на самоуправление, т.е. възможността да направляват сами своите действия според закона, както свободната воля, която им позволява да бъдат сами причина на своите действия. Всъщност личността не е нищо друго освен човекът, разглеждан като субект на права и задължения, или, според израз на Кант, той (човекът) е цел сам по себе си. А щом човекът е цел, то той е неприкосновен, той трябва да бъде почитан - \\"
Nomo res sacra homini\\" (Човек за човека е нещо свещено). Правото е дълбоко хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият
индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел.
В тази връзка, понятието \\"права на човека\\" присъства в юридическото мислене от векове. И доколкото се касае за \\"права на човека\\" е истински трудно да бъдат отделени философското от юридическото начало, защото правата на човека задействат сложна мисловна верига от понятия като природа, морал, общество, отговорност, които влияят върху историческата еволюция и институализацията на човеците права. Въпреки, че някои учени смятат, че още Старият завет дава ранни примери на концепцията за правата на човека, историческата основа за развитието на такава концепция обикновено се търси в гръцката
Античност. Още в митологията на древните елини тя намира свой първообраз в представите и обяснението на взаимоотношенията между
гръцките богове, в чиито деяния философската мисъл разграничава две основни начала - права, имащи своето основание в самата природа на
човека и права, които се създават от разума и по волята на човека. На базата на естественото право, гръцките философи започват да
приемат идеята за непроменящи се закони в обществото. В този смисъл като една от техните основни тези се оформя възгледът, че всички
човешки същества са равни. Идеята за равенството се възприема и от школата на стоиците, която влияе върху развитието на тенденциите в
Римското право.
Така още в древността се достига до същността на проблема за правата на човека, до оформянето им като фундаментално измерение на човешкото
битие и до свързването им със самата природа на човека, с реалния живот на хората.
След съществено развитие и изкристализиране, в съвременното правно мислене концепцията за правата на човека е достигнала относително
завършен макар и доста усложнен вид. Така правата на човека по своята същност се свързват с представата за онези основни и най-важни
притезания на човешката личност, които тя има към обществото още със своето раждане, за да може да осъществи себе си като уникален резултат на биологичната и социална еволюция. Те още се дефинират като еманация на достойнството на човешката личност, в основата на която стоят интересите на човешкия род като цяло. Правата на човека тръгват от природата на човека и имат за цел човека. Това са онези негови основни потребности, които очертават параметрите на социалното съществуване. Ориентирани са изцяло към човека, който е висша мяра на справедливост и хуманност.
Като израз на основните и най-важните биосоциални потребности и интереси на човешкия индивид, правата на човека по своеобразен начин
институционализират тези потребности и интереси, като ги превръщат вече в особен вид претенции и изисквания на индивида към обществото.
Именно затова те имат своето основание в екзистенциалната природа на човешката личност, естествено присъщи са на човешкия индивид.
Като екзистенциално присъщи на човешката личност, правата на човека имат универсален характер - те имат за свое основание само човешкият
индивид като такъв без оглед на неговата раса, пол, етническа или верска принадлежност, гражданство, образование, материално състояние,
ценностна система, възпитание и др. От тук произтича необходимостта от универсални актове, които да обявяват и гарантират правата на
човека. Те принадлежат на всеки и на всички човешки индивиди като неотменими и неотчуждаеми права. Интересно е, че особено присъща на
българската правна и политическа традиция е употребата на термина неотнемност1 на човешките права или неоттемленост2 на човешките
права. Новата Конституция на България (1991) предпочете термина \\"неотменими\\". Това означава, че те се отнасят за всеки и важат за всеки с едно и също съдържание, дадени са в еднакъв обем.
Пълният синтез между права и равенство при тях идва също така от обстоятелството, че самото равенство е универсално право.
Възникнали първоначално като представи и идеи и формирани въз основа на тях съответни правила, съотнесени с главното и основното в
практическото битие на хората, правата на човека се появяват като
фундаментални чисто социални претенции на човешкия индивид. Но с
появата на правото и конституирането му като най-важен социален
регулатор на обществените отношения, правата на човека не могат да не
намерят своето място в него и в този смисъл да се конституират като
феномени на правото.
Правата на човека са онази проява на правото, чието определение от
гледна точка на справедливостта е еднозначно. Те са винаги и само
справедливи. При това не само универсалните права на човека, които
са проектирани във вечната и абсолютна справедливост, но и онези,
възникнали при определено състояние на обществото и оправдани от
важимата за това състояние справедливост.
Правата на човека са абсолютно справедливи най-напред в смисъл, че са
обективно оправдани. Те представят като нормативна претенция
действителни и екзистенциално първични потребности и предполагат една
изначална способност на обществото да ги задоволи. Тези права и
особено техният най-рутинен пласт са абсолютно справедливи с това, че
са присъщи на всеки, за всяко общество и при всички условия.
Справедливи са със своята всеобщност и универсалност. Затова във
Всеобщата декларация за правата на човека и в другите международни
актове е казано, че трябва да бъдат съблюдавани универсално от всички
държави, независимо от техния обществено политически ред. Тези права
са безусловни в смисъл, че не са обвързани от конкретен принос на
личността. Те са абсолютни в целия смисъл на това понятие. Нормират
само права, необвързани с кореспондиращи задължения.
Правата на човека са извънидеологически феномен, от което произтича и
необходимостта от утвърждаване на тяхното всеобщо разбиране и всеобщо
уважение. Това означава да се признае необходимостта от \\"всеобща
философия на правата на човека\\", която се приема в основните си
положения от всички и която обединява всички.
Правата на човека са неотделими от световния мир и световната
сигурност. Самите те са специфичен глобален проблем и затова
суверенитетът на националните държави трябва да се надгражда към
всеобщия императив за опазването им.
Във връзка с очертаването на основните характеристики на правата на
човека, трябва да се направи разграничение между \\"права на човека\\" и
редица други видове права, битуващи в правното съзнание. Със
създаването на историческата Декларация за правата на човека и
гражданина от 1789 г. в юридическата мисъл се вписва сравнително
трайно разграничението между \\"права на човека\\" и \\"права на
гражданина\\". Макар че марксистката правна доктрина дълги години
отрича понятието \\"права на човека\\" и издига своеобразна концепция
на \\"подарени\\" права, за които се дължи благодарност и признателност.
Това в науката се свързва с патерналистичния характер на
тоталитарната държава, при което социалните и икономически права се
идеологизират и превръщат в повод за пропаганда. Същевременно в
тоталитарната държава се утвърждават фактически, а понякога и
юридически, права и привилегии за избрано малцинство.
В съвременното правно мислене, във всички съвременни международни
правни актове и конституции, разграничаването между \\"права на човека\\"
и \\"права на гражданина\\" вече е направено и не подлежи на съмнение.
Заслуга за това има преди всичко класическата естествено-правна
доктрина (XII и XIII век), която за първи път осмисля тяхното
разграничаване като логическа последица от сложността на вписаната в
държавно организираното общество човешка личност едновременно като
човешки индивид и като гражданин, а от тук и ясното разграничаване
между нейното естествено и гражданско състояние.
Според някои автори (Н. Неновски), към това разграничение следва да
се прибави и още едно понятие - \\"права на личността\\". Според тях
това понятие има по-общо съдържание и включва в себе си и правата на
човека, и правата на гражданина. Непосредствена правна опора за това
може да се открие в редица международно-правни актове, както и в
нашата Конституция от 1991г. (преамбюл и чл. 4, ал. 2). В този
контекст \\"правата на личността\\" извеждат на преден план социалната
същност на човека, неговата социализирана природа и най-високо
място, което човешкият индивид заема в йерархията на социалните
ценности.
Същевременно в различни текстове се срещат като понятия: \\"човешки
права\\", \\"фундаментални права\\", \\"основни права\\", \\"основни човешки
права\\", \\"права на гражданина\\", \\"конституционни права\\", \\"права на
човека\\", \\'права на гражданина\\". Всеки един от тези термини има
определено значение, но в науката няма единство относно точните им
конотати. Например, всички са единодушни, че има права, които
индивидите могат да упражняват сами и те съвсем естествено се
наричат \\"индивидуални права\\". П
Previous article:
Проверката с "ТРИТЕ СИТА” на СОКРАТ (10 years ago)
Next article:
Пет силни страни на успешния мениджър (10 years ago)